Тоня Трайкова
(1955–2022 г.)
Можеш
да създаваш,
само ако си запазил
своята
автентичност,
достойнството,
човешката си
същност.
Родена в Карлово,
живяла в Пловдив и в София.
През 1979 г. завършва
специалност Българска филология
в пловдивския университет
„Паисий Хилендарски“.
Авторка е на стихосбирките:
„Кукувица“ (1982 г., сп. „Тракия“),
„Участ“ (1985 г.),
„Прашните контури
на светлината” (1998 г.),
„Понякога поглеждам
към небето“ (2003 г.),
„Над болката“ (2008 г.)
и на романите:
„Сакатите и светците“ (1991 г.),
„Тихата светлина
в процепа под вратата“ (2018 г.)
Нейни стихотворения
са публикувани
в различни антологии, сред които:
„Антология на пловдивската
любовна лирика“ (2001 г.),
„Свещ“ (2003 г.),
„Десет български поетеси” (2003 г.)
и др.
През 2005 г. е приета за член
на Съюза на българските писатели
* * *
Тя беше Мария. Живя и сега си отива,
смалена в постелята, няма, почти стогодишна.
Така ни е тъжно сега и така ни е криво,
макар че я чуваме още хрипливо да диша.
Отива си майката, вместо разруха и бръчки
в лицето й виждаме ясни черти на икона,
изписана някога в някакво сенчесто кътче,
носът издължен, по канон, и очите – огромни.
И спре ли сърцето, камбана далечна ще чуем,
душата й тихо ще мине през тежката порта
и всякакви вихри в дома ни отвън ще нахлуят,
когато след нейната сянка остане отворено…
А тя ще се стапя в последната своя венчавка
c мъглата, ще чезне, обвита в прозрачното бяло,
което в едно и венец, и саван съчетава.
И после ще знаем, че времето също е спряло.
Ще знаем, че нищото вече гнездо си е свило
дълбоко в самата утроба на нашата майка.
И скоро с перото си черно нощта ще помилва
челото й мраморно няколко мига след края.