Ники Маринов, художник, поет, дете на Аполон, племенник на Дионисий, любимец на музи, менади, сатири и хетери. И майка му, леля Катерина, живо опровержение на вида човек, защото е на 90 години, а хубавото й лице, кръшното й тяло, звънтящият й дух са момински. Две сърца като едно, туптящи с растящата песен на елата в двора и носещи ехото на вселенската усмивка…
Къщата им… не можах да я определя, немощен съм в желанието си да й придам точното име. Утешавам се, че точното й име е невъзможно и затова е единствена. Тя те попипа, поглъща и възнася в изначалието на минало и бъдеще, параклис от възторг и гальовен сумрак, от лятна хладина и зимна топлина, дишащ спомен от разтъфтели черги, везма и безброй семейни безценности, галерия, в която се бунтува и смирява духът на неврокопско-драмския живописец и животописец Ники. А двора!? Ех, двора на леля Катерина и на белоликия, беловласия, беломорския й син! Дворът им е вселенско убежище на тишина, музика и танци от думи, стъпки и аромати..
Владо Каперски